Ако искате да промените света, обичайте мъж…

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте. Изберете този, чиято душа ясно зове вашата… този, който е достатъчно смел да се страхува.  Приемете ръката му и го насочете нежно към кръвта в сърцето си. Там където той може да усети топлината ви върху себе си и да си почине.

И да изгори своя тежък товар във вашия огън. Погледнете в очите му, погледнете дълбоко навътре и вижте какво лежи там – спящо или будно, свенливо или очакващо.

Погледнете в очите му и вижте там неговите бащи и дядовци и всичките войни и лудост, с които техните духове са се борили в далечни земи, далечни времена. Погледнете техните болки и борби, мъки и вина, без да осъждате. И пуснете всичко да отмине. Погледнете товара на предците му.

И знайте, че това, което той търси, е безопасно убежище във вас. Позволете му да се разтопи в спокойния ви поглед. И знайте, че не е нужно да отразявате като огледало този гняв. Защото вие имате утроба, сладка, дълбока врата, която отмива и изцелява стари рани.

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте.

Седнете пред него, в пълното величие на жената във вас, в дъха на уязвимостта си. В играта на детската си невинност, в дълбините на своята гибел. Отправяйки покана като цвете, деликатно отстъпвайки, позволявайки на силата му на мъж да пристъпи напред към вас… и да плува в утробата на Земята, в мълчаливо знание, заедно.

И когато той се оттегли… защото той ще го направи… за да избяга в страх в пещерата си… Съберете вашите баби около вас… обвийте се в тяхната мъдрост. Чуйте техния нежен шепот. Успокойте изплашеното си момичешко сърце. Призовавайки ви да сте тихи… и чакайте търпеливо завръщането му. Седнете и пейте пред вратата му, песен на възпоменанието, за да може той да се успокои, още веднъж.

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте.

Не придумвайте с ласкателство неговото малко момче. С хитрост и примамки, със съблазън и номера. Само, за да го примамите… в мрежа на разруха. В място на хаос и омраза. По-страшно от всяка война, водена от братята му. Това не е женствено, това е отмъщение. Това е отровата на смесените кръвни линии. На малтретирането през вековете, на изнасилването на нашия свят. И това не дава сила на жената, а я намалява, тъй като тя отрязва топките му. И това убива всички нас.

Дали неговата майка го е прегръщала или не е могла. Покажете му сега истинската майка. Прегърнете го и го поведете в своята благодат и дълбочина. Тлеейки в центъра на земното ядро. Не го наказвайте заради раните му, които смятате, че не отговарят на вашите нужди или критерии. Плачете за него сладки реки. Изстрадайте го с кръвта си обратно до дома.

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте.

Обичайте го достатъчно, за да сте разголени и свободни. Обичайте го достатъчно, за да отворите тялото и душата си за цикъла на раждането и смъртта. И му благодарете за възможността. Докато танцувате заедно през бушуващите ветрове и тихите гори.

Бъдете достатъчно смела, за да сте крехка и му позволете да пие в нежните и опияняващи венчелистчета на вашето същество. Позволете му да разбере, че може да ви държи изправена и да ви защитава. Паднете в ръцете му и му се доверете, че ще ви хване. Дори ако сте били изпускани хиляди пъти преди това. Научете го как да се предава като самите вие се предадете. И се слейте в сладкото нищо, в сърцето на този свят.

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте.

Окуражавайте го, хранете го, позволете му, чуйте го, прегърнете го, изцелете го. И вие на свой ред ще бъдете подхранени, подкрепени и защитени. От силни ръце, ясна мисъл и целенасочени стрели. Защото той може, ако му позволите, да бъде всичко, за което сте мечтали.

Ако искате да промените света, обичайте мъж…наистина го обичайте! И той ще промени света…за вас!

Автор: Лиза Ситор

Превод: Камелия Захариева

Копирала: 
Александра Стоянова

Изродчето - история за любов

Качвам тази публикация в блога си с молба към всички да обичат повече всички! Не само животните, но и околните хора! Простете си и продължете!

Всички в нашия квартал знаеха колко уродливо беше Изродчето. Нашето местно коте. 

Изродчето обичаше три неща на този свят: борбата за оцеляване, храната - „каквато падне” и, така да се каже: любовта. Комбинацията от тези три неща плюс бездомния живот в нашия двор беше оставила по тялото на Изродчето незаличими следи.

Изродчето имаше само едно око. От същата страна го нямаше и ухото, а лявото му краче (което някога е било счупено и зараснало под невероятен ъгъл) създаваше впечатление, че Изродчето всеки момент ще се прекатури. Опашката отдавна я нямаше - на нейно място стърчеше само една малка огризка. И ако не бяха множеството плешиви белези, покриващи главата и плещите на Изродчето, то можеше да се определи като тъмносиво на райета. 

Всеки, който видеше за първи път Изродчето вадеше една и съща реакция: ”ама че уродливо коте!”. На децата им беше забранено да го докосват. Възрастните го гонеха с пръчки и камъни ако се опиташе да влезе в двора на нечий дом. 

Чудно, но и Изродчето винаги имаше едни и същи реакции: Ако го поливаха с маркуча, то покорно мълчеше, докато на мъчителя не му омръзнеше тази забава. Ако хвърляха нещо по него – то се отъркваше в краката, сякаш искаше прошка. Ако видеше деца, стремглаво се засилваше към тях и търкаше глава в крачетата им с гръмко мъркане. Пък ако някое дете все пак го вземеше на ръце, Изродчето започваше да го ближе по някое ъгълче на блузата, копче или нещо друго до което можеше да стигне.

Един ден Изродчето беше нападнато от съседските кучета. Чух техния лай от прозореца си, чух виковете за помощ на собственика им и се хвърлих да помогна. Когато стигнах до него, Изродчето беше ужасно нахапано, цялото в кръв и почти мъртво. Лежеше, прегънато на две, треперещо от страх и болка. Гърбът му, краката, задната част на тялото бяха напълно загубили своята форма. Тъжния му живот отиваше към своя край. 

Докато го носех, Изродчето хриптеше и се задъхваше. Тичешком го мъкнех към къщи и се страхувах да не го нараня още по-вече. А през това време то се опита да оближе ухото ми...

Спрях, задъхвайки се от сълзи, и го прегърнах. Котето докосна с глава ръката ми, златното му око се обърна към мен и аз чух... мъркане! Дори с тази страшна болка, котето молеше за едно – за капчица Любов. 

Сигурно и за капчица Състрадание... В този момент си помислих, че си имам работа с най-любящото същество от всички, които съм срещала през живота си. Най-любящото и най-най-красивото. А то само ме гледаше, беше сигурно, че аз ще мога да облегча болката му. 

Изродчето умря в ръцете ми преди да успея да се добера до в къщи и аз дълго седях на стълбите, с него в скута ми. После много мислих за това как едно нещастно инвалидче промени представите ми за чистота на духа и искрена любов. Изродчето ми разказа за състраданието повече, отколкото хиляди книги, лекции или разговори. И аз винаги ще му бъда благодарна. То имаше уродливо тяло, а аз имах закоравяла душа. 

Дойде време и аз да се науча да обичам вярно. Да давам любов без ресто.

Повечето от нас искат да бъдат богати, да бъдат силни и красиви.

А аз винаги ще се стремя към едно – да обичам така, както обичаше уродливото коте...

АВТОР: Незвестен

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: http://tikoev.blog.bg/

Копирала:
Александра Стоянова

Историята за вярата и добротата...

Откраднах от: Desislava IvaNova

"В детската градина на Алекс има едно много агресивно дете, което миналата седмица беше ударило сина ми по главата. Едно е, но всички майки се оплакват, че децата им са ежедневно скубани, хапани и поступвани от него.

Тази сутрин в градината видях една майка, чието дете е било нахапано вчера, как отиде при него и започна да го заплашва да не е посмял да приближи сина и повече. Гледаше го назидателно отгоре. След като майката си тръгна, въпросният палавник започна веднага да блъска детето и и да го дразни.

Отидох при него и клекнах, за да сме равни, гушнах го и му казах:
- Искам да ти кажа една тайна: ти си по-голям от моя Алекс и аз така като гледам другите деца тук си мисля, че ти най-добре ще можеш да се грижиш за него и да го пазиш. Имам ти доверие и като дойда следобед ще ми кажеш дали някой е закачал моето дете. Разчитам на теб и знам, че ще си добър приятел на Алекс.
-Аз съм лош, мама ми казва, че съм лош. - ми каза малкия.
- Лош ли? Че аз ако беше лош щях ли да искам да си приятел на моя син и да се грижиш за него. Кажи щях ли?

Малкия немирник изведнъж стана мек, почувства се значим... гушкат го, целуват го, че и задача му поставят, дете му "поверяват". И обеща да се "грижи" за Алекс. Излязох и гледам през прозореца няколко минути. Той ходи след сина ми, говори му, дава му играчки и го вика да му покаже нещо...

Там, където не става с Любов, става... с много Любов."

копирала:
Александра Стоянова

Когато започнах да обичам себе си

Когато започнах да обичам себе си - реч на Чарли Чаплин за 70-годишнината му (16 април 1959)

Когато започнах да обичам себе си, 
разбрах, че при всякакви обстоятелства 
се намирам на правилното място в правилното време
и всичко се случва в нужния момент, 
затова мога да бъда спокоен.
Сега наричам това "увереност в себе си". 

Когато започнах да обичам себе си, 
разбрах колко силно може да засегнеш някого, 
ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, 
преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, 
и този човек съм самия аз. 
Днес наричам това "признание". 

Когато започнах да обичам себе си, 
разбрах, че мъката и страданието са само
предупредителни сигнали за това, 
че живея против собствената си истина. 
Сега знам, че това се нарича "автентичност". 

Когато започнах да обичам себе си, 
престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, 
че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. 
Днес наричам това "зрялост". 

Когато започнах да обичам себе си, 
престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. 
Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, 
това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. 
Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. 
Днес наричам това "простота". 

Когато започнах да обичам себе си, 
се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. 
Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. 
В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". 
Сега го наричам "любов към самия себе си". 

Когато обикнах себе си, 
престанах да се опитвам винаги да бъда прав
 и от този момент правя по-малко грешки. 
Сега разбрах, че това е "скромност". 

Когато започнах да обичам себе си, 
престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. 
Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. 
Сега изживявам всеки ден за самия него 
и наричам това "реализация". 

Когато започнах да обичам себе си, 
осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. 
Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. 
Сега наричам тази взаимовръзка "мъдрост на сърцето". 

Повече не ни е нужно да се боим от спорове, 
конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. 
Даже звездите се сблъскват,
но от техния сблъсък се раждат нови светове. 
Сега знам:"Това е животът!"

Копирала: 
Александра Стоянова

Историята за възрастния мъж...

Откраднах от: Мая Илиева

Искам да споделя нещо с вас, приятели:

Кой защо и как живее? 

Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко прегърбен, около 70-годишен или толкова изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и тихо казва: „Едно кафе.” Продавачката изсумтява, броейки ги: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.” Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне. „Не ви ли е срам?” – изкрещявам на продавачката - „Аз ще платя кафето”. 

Поканих човекът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се разстроен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и дано винаги да имате да давате!” Понечих да му кажа, че и само 2 стотинки да имам – пак ще ги дам, но замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още педи да попитам каквото и да било, той започна да разказва: „Клошар съм. Не ме е срам. Не исках да излъжа продавачката. Не бях преброил правилно. Не винаги съм бил клошар. Бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при катастрофа. Вече не можех да свиря и животът ми тръгна назад. Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с малка пенсия. Тя никога за нищо не ми стига. Много обичам животните и един ден до една кофа за боклук стоеше едно гладно куче. Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах да му купя. Без да се осъзная как, надникнах в кофата за да му потърся нещо за ядене. Намерих един хляб. Толкова ме беше срам от минаващите хора, но погледът на гладното куче впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, взех една филия и му дадох. То го налапа сякаш никога не е яло. Започнах да му чупя, за да яде по-бавно. Паднаха няколко трохи и веднага долетяха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, колко ми е леко на сърцето и колко съм щастлив, че все пак успях да ги нахраня. На другата сутрин, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми. Но аз бях подготвен. Носех хляб, натопен в манджа от вкъщи. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало. Започнах да забелязвам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се замислям. Реших, че няма нищо лошо да търся в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е срам. Така започнаха да минават дните ми. Сутрин излизах, набавях храна от кофите и ходех да храня животните. Верният пазач до кофата за боклук, онзи първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар. Освен храна, събирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и заедно с моята пенсия се оправяме някак си с моя верен другар!” Усмивка озари лицето му, усмивка искрена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи. „Вие току що ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека кафето е от мен!” – казах. А той отвърна: „Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее!”

Копирала: Александра Стоянова