Честит първи рожден ден на клуб Нещото

Хубавите неща в живота се случват, 

когато им позволиш

Клуб Нещото е място за споделяне на емоции, мисли, умения, вещи, и въобще всичко, което някой би дал, а друг би приел. Клуб Нещото е солидарният център на Пловдив, който на днешната дата - 12.12.2014г смело навършва една година!

Клуб Нещото се издържа изцяло от дарения и разчита единствено на помощта на съмишленици и поддръжници за своята кауза, а тя е стимулиране на споделянето... Нееее, не фейсбук споделянето... сякаш откакто се появи фейсбук, тази дума доби коренно различен смисъл. Ние в Нещото все още споделяме и по стария начин. 

И тъй, измина една година, откакто това място същестува, а все още има хора, които дори не знаят за него ??? ?!?!?! 

Който се интересува от въпроса какво е Нещото, може да ни посети, за да усети сам - гр. Пловдив ул. Драган Цанков 49 (зад МОЛ Марково Тепе), в социалната мрежа се подвизаваме като Клуб Нещото .

Нещото за мен е...

За мен Нещото е мястото, където срещнах много нови хора. И всички са от яки по-яки и от вдъхновяващи по-вдъхновяващи. И това започва с Мая най-вече :) 

Хубавото на Нещото е, че то спомага тези хора да се множат... 

Което ми напомня за това, че в Нещото никой не е попаднал случайно. Който е идвал там, знае какво имам предвид! :)

В Нещото намерих перфектния начин да се освобождавам от неизполозваемите си вещи (и напълно "без да искам" да се сдобивам с още нови за мен такива), но и практически разбрах, че изобилието се постига чрез даване! Не зная дали е защото аз давам, или защото всички при нас са склонни да го правят, но все пак се случва! 

В Нещото се запознах с деца любопитни, ентусиазирани, щастливи, дарявани с много любов, грижа и внимание! Деца, които вярват в себе си, които не използват израза "не мога", защото наистина не са наясно със значението му в 1во лице! Деца, които не вървят, а летят!

Нещото ми помага да вярвам, че светът е едно чудесно място, където живеем, и е изцяло наша отговорност да правим това възможно, защото то е!

Нещото е място, което вдъхновява! Там събирам и поръсвам вдъхновение. Нещото е полет! :) Това е място, където протягам ръка за помощ и я получавам винаги!

Нещото вдъхновява социалните експерименти, и най-щастливото събитие е, че самият клуб е един успешен социален експеримент, благодарение на всички негови благодетели!

Кое е най-важното нещо в Нещото - хората. Без тях не би съществувало Нещото. И то точно тези хора, защото всеки човек дава от себе си на Нещото, както и Нещото на него! И така се получава това, което е :) Любимо място на много хора, и най-вече на децата!

Обичам Нещото, защото стимулира споделянето, и подпомага осъзнаването!

Дълго време мислих какъв подарък да направя на Нещото по случай този пръв (много важен) рожден ден... и реших, че да го споделям е най-добрия подарък!

Много съм благодарна, че Нещото съществува и вярвам, че ще продължи ! :) Честит рожден ден! Обичам Нещото :) :) :)

Dear parents

Скъпи родители, 

Когато създавате и отглеждате своите скъпи отрочета, моля замислете се над някои въпроси, които касаят отглеждането на ВАШЕТО дете.

Всички деца, които се раждат в днешно време са коренно различни от децата, които са се раждали преди 20, 30, 40, 50 и т.н. години. Днешните деца са много по-сензитивни и имащи нужда от внимание и любов. Нямам намерение да давам дефиниции на деца-индиго, кристални или звездни - навсякъде има достатъчно литература по темата. 

Днешните деца имат много енергия и реагират на агресия, когато се изправят срещу нея.

Днешните деца не идват на този свят, за да бъдат подчинявани, те имат нуждата от свобода.

Днешните деца най-много имат нужда от любов и разбиране!

giftediam.com

За това, родители, които затварят детето си на тъмно, с очакване детето да се е уплашило от наказанието, и да си е взело поука за постъпката си;

родители, които карат детето си да стои върху орехови черупки с голите си колена - пак поради същата причина - наказание;

родители, които заставят детето си да стои с часове с ръце, вдигнати във въздуха;

родители, които връзват детето, защото не могат да го кротят по друг начин (без детето да има хиперактивност);

родители, които манипулират и изнудват децата си емоционално,

родители, които все още бият децата си, за да млъкнат, за да се спрат, за да слушат... причините могат да бъдат многобройни... (текстът стана като описание на филм на ужасите, но всъщност са случки, които се случват на деца на 5-6 годишна възраст! И то не преди 30 години!)

megzone.files.wordpress.com

divorceministry4kids.com

е хубаво да се огледат! Да погледнат календара - 2014 година е! Това е 21 век!

Да се поинтересуват какъв индивид имат щастието да отглеждат в домовете си!

Ако ги карате да изживяват подобен стрес, не се чудете защо децата ви "от дума не разбират", "не чуват какво им се говори", "правят каквото си искат" "хич не слушат" и темподобни. Разберете, че това не е начина! Разберете, че не е редно това да бъде правилно! Разберете, че ако детето ви реши, че това, което му се случва е нормално, тази "любов" в един или друг момент ще се върне към вас като бумеранг. Ако вече можете да кажете за детето си, че е неконтролируемо, честито - бумерангът вече се връща. И ще продължава да се връща!

Скъпи родители, всички вие имате прекрасни деца! Единственото, което можете да направите с тях, за да ги накажете е да ги прегърнете, да им обясните къде и защо според вас те са сбъркали, защо постъпката им не е правилна пак според вас, да ги попитате каква е тяхната гледна точка... И да ги обичате! Много да ги обичате и те да го знаят, да го усещат и да го чуват от вас!

Скъпи родители, вашите деца са чудесни! Позволете им да разцъфнат пред вас като цветя, чиито цвят сте чакали тъй дълго, и с такава надежда... И те ще цъфтят, поливайте ги с любовта си, и те ще ви даряват със своята най-чиста истинска безкрайна обич! Повярвайте в добротата им, защото друго освен добро те не носят със себе си от там, откъдето идват!

wallpaperscraft.com

~

Описаните случки не са измислица, не съм ги преписала отнякъде, а са по действителни случаи, знам ги благодарение на родителите, които ги споделят!

Александра Стоянова

Децата, които не са като останалите деца...

Аз съм Томи и съм на 5 години. 

Според възрастните аз съм болен. Диагнозата, която те са ми поставили е аутизъм, който според тях се изразява чрез хиперактивност. Аз имам много енергия - обичам да играя, да се катеря и съм много палав. Но аз мога да чета добре, да пиша и да решавам задачи, които за другите деца са невъзможни. А в нашата група има много умни деца!

"Диагнозата ми" за мен не означава нищо особено, но според възрастните това е лошо, защото съм различен - не съм като другите деца. Може би това за моето семейство е много тъжно, може би на тях им се иска детето им да е като всички останали, но аз съм такъв. Но все пак и аз имам нещо като другите деца - имам нужда да бъда обичан! 

За да ми помогнат да съм като другите деца, моите родители ме записаха на детска градина още откакто станах 3 годишен. В моята група има още 29 деца. Вече трета година сме заедно, а аз не зная името на нито едно от тях, никога не съм играл с никой от тях.

Децата често са доста шумни, а мен шумът ме изнервя и понякога се чувствам зле от това. Аз не искам те да вдигат шум. Искам да си играят тихо.

Аз обичам да играя, както всички и други деца. Но моите игри не включват други деца. Обичам да играя сам. Моите игри са по-различни от тези на децата в групата, защото аз правя сложни асансьори и неща, които те не са си и помисляли как да направят. Понякога се случва да дойде някой и да ми пипне или премести играчката, тогава аз съм много ядосан. Възрастните наричат това истеричен пристъп. Казвали са ми, че като правя така, много плаша децата и те плачат. Аз не искам да ги стряскам, искам просто да не ми пипат нещата.

Вкъщи съшо ми помагат да свикна с децата в детската градина - мама ми казва да слушам, иначе тя ще е тъжна. Татко и баба също ми казват да слушам. Казват ми да ям каквото ядат и другите деца, за това аз ходя и гледам по техните масички дали има същото на мен, каквото и на тях. Казват ми да правя, каквото правят другите деца. Казват ми ако някой ме удари, и аз да го удрям.

Според госпожите най-големият ми проблем е, че аз не спя на обяд. Те казват, че аз викам, разхождам се и стряскам останалите деца. Понякога даже се разхождам по креватчетата им, докато те спят. Според госпожите децата плачат и не искат да ходят на детска градина. 

Аз просто не искам да спя, не ми се спи. Но баба не иска да ме взима от градината на обяд, защото според нея не си заслужава за четири часа въобще да ходя. 

Но пък госпожите са много ядосани, защото казват, че преча на децата да си почиват.

Затова наскоро започнаха да ми дават хапчета - за да съм спокоен, и послушен и да спя на обяд. И сега аз наистина спя. Когато ме взимат от градината, и госпожата каже на мама, че съм спал на обяд, мама е щастлива!

Това е в общи линии историята на едно дете, което познавам от 2 месеца. Това, е което съм видяла в него за този период. Вчера разбрах, че за да е детето угодно на възрастните, са решили да му дават успокоителни. Бях потресена, защото за мен това въобще не е правилно! Все пак е на пет! Ако сега се започнат медикаментите, как би се научило то само да се справя с всичката енергия, която бушува в него? Но родителите искат да е като останалите... Не съм родител и не знам наистина какво е детето ти да не е като другите, да е различно, но все пак да му дават успокоителни си е принуда от тяхна страна - да е детето им такова, каквото не е, но на тях им се иска!?

Снимка: ringnrock.com

Не знам дали заради лекарставата, или заради нещо друго, но това дете почти всеки ден изпада в истерични пристъпи, когато му бъде нарушена комфортната среда - т.е. неговия собствен ред. Свидетели на тези пристъпи са още 29 други деца. Две от тях плакаха, когато това се случи, но забелязвам, че някои вдигат температура само, за да дойдат да ги вземат на обяд, защото се страхуват от Томи. Те казват, че не искат той да пищи, страх ги е от това. 

Ако някой ме попита какво аз правя в тези ситуации - не се стряскам, а гушкам Томи и го изнасям от групата, за да се успокои, в този момент лелята ходи да вика ресурсния учител, а останалите 29 броя стоят сами!

Никого не съдя за така създалата се ситуация, аз просто питам - Защо? Осъзнава ли някой въобще, че това е мъчение за всички - деца, учители, лели... (става въпрос за броя на децата, а не за това дали да има или да няма деца със СОП в групите). И най-важния за мен въпрос - Колко е важно детето ТИ да е като останалите? И защо?


~
Голяма част от нещата, които съм написала от името на детето, самият той ми ги е споделял.

Александра Стоянова

Честит ден на народните будители!

Днес двама приятели ми честитиха празника на народните будители. Когато ги попитах защо ми честитят, казаха че съм будителка... ? ? ? ? ?

Странно, защото аз смятам, че не съм такава. Поне не и в ролята си на учител в детската градина. Аз не мисля, че учителите в системата на българското държавно образование са будители! Не само в градините, в цялата образователна система - от предучилищна възраст, през училищна, до ниво университет! 

Не може да се нарече будител човек, който едва ли не насила те кара да влезеш в неговата рамка на мислене! По-скоро будителят е този, който ти помага да се събудиш, но в никакъв случай не го прави без съгласието ти. 

По случай празника Деня на българските будители, деца от последна група в детската градина, в която работя бяха подготвени със стихотворения и песнички. Всичко беше много патриотично и много добре отрепетирано. Самите деца представиха тържеството си три пъти пред публика - веднъж ги снимаха за телевизията. На следващия ден специално, за да гледа програмата дойде зам.кмета на района, в който е градината, както и гости от инспектората по образованието, а следобяд децата се представиха и пред родителите си. Тези деца са на 6 години.

Празникът беше много хубав! Децата бяха много артистични! И прекрасни! Липсваха им само белите ризи с червени или сини шалчета под якичката.

Замислям само дали им бяха ясни нещата, които говореха. Хубаво е да умреш за България, но за един 6-годишен човек какво означава това? Кой за тях е Ботев? Кой е Левски? Как можеш да обясниш на 3, 4 или 5 годишен кой е Паисий Хилендарски и какво означава история Славянобългарска? Все пак според мен начинът да възпиташ някой в дух на патриотизъм съвсем не е да го заставиш да слуша или казва стихотворения, които са му далечни. Държа да отбележа, че нямам нищо против авторите или произведенията, според мен предучилищна възраст не е поле за изявата им. Не че не познавам деца, които се вълнуват от всичко това, но тук говоря за всички. 

Снимка: www.pravoslavieto.com

Също вмятам, че задължението на зрителя е "сядаш, млъкваш, мируваш и слушаш". Иначе не си послушен. Иначе кмета или заместник кмета на район "Хикс" може да не чуе, да не разбере нещо, може и да не остане доволен от посещението си. Същото важи и за гостите от инспектората. А те са важни гости, пред които ние всички трябва да изглеждаме добри, послушни ... (Също както децата трябва да са послушни пред учителите, които са наречени будители).

В този ред на мисли относно дечицата, които бяха публика на празника, за тях ли беше предназначено всичко, което слушаха и гледаха, или бяха използвани за да изглежда градината .... (даже не знам каква) по-партиотична? (послушна)??????

А аз си мислех, че този маниер на поведение е приключил в годината, в която съм се родила (1989). Призовавам това подлизурстване да приключва, защото не желая по подобен начин да възпитавам или въобще да работя с деца и точно поради тази причина не съм съгласна, че съм будителка! 

Не е честно да използваме децата, за да си достигнем целите. Това се нарича експлоатация.

Честно е да ги обичаме такива, каквито са, а не каквито на нас са ни удобни да бъдат. Честно е да им даваме това, от което имат нужда - игра и свобода. Същата свобода, за която са се борили въпросните будители. Свободата да бъдат себе си!

Александра Стоянова

Отговорност

Да приемеш с ясно съзнание, че САМ създаваш своя свят, своята собствена действителност, е много по-отговорно от това да си мислиш, че някой друг е отговорен за живота, който ТИ живееш.
Обърни внимание на мислите си, те са много важни. Ако мислите ти са тъмни и негативни, как очакваш да ти се случват само хубави неща?!
Обърни внимание на думите си - те са могъщ фактор, не ги пилей безразборно и просто, за да кажеш нещо!
Обърни внимание на реакциите си, на това как възприемаш света. Ако често се ядосваш, без значение за дребни или големи неща; ако за теб светът е неприятно място - работата ти, семейството ти, съседите ти и всички останали са fucked up, какъв според теб си ти, щом те са част от твоя живот.
Обърни внимание на нещата, които ти се случват - те са последица от всичко, което ти си създал, и да мрънкаш недоволно от това... ти не предприемаш оздравително решение.
Оздравителното решение е: да вдигнеш ръкави и да се впуснеш в решаването на проблемите си, чрез действие, защото това е твоя живот!!!
Не приемай нищо лично! Нищо не е адресирано към теб, колкото и да ти се струва така. По-скоро е изблик на нечий комплекс.
Да мислиш, че някой друг е отговорен за живота ти, за нещата които ти се случват е СЯКАШ да имаш развалена мивка вкъщи, да имаш инструменти да я поправиш, но да твърдиш, че не си отговорен за това, че се е развалила.
Напротив, ти си отговорен, и е твоя задача да я поправиш! Колкото по-рано осъзнаеш това, толкова по-добре, защото може да се развали печката, пералнята... и накрая цялата ти къща да се сгромоляса върху главата ти, защото си мислиш, че не е твоя отговорност.
Ако си мислиш, че околните са виновни за твоето нещастие, пак си помисли! Върни лентата назад. Не ги ли повика ти чрез своите нагласи, мисли, думи и действия? Околните са само отражение на теб самия. А кой е отговорен, че ти си такъв? Не са родителите ти, не околните, не правителството или учителите ти, а ти! Ти имаш възможността да промениш това, стига да искаш!
Осъзнай се! Събуди се!
Ако някой твърди, че не е така, не му вярвай. Не вярвай и на мен, направи си експеримент и сам прецени! Но направи нещо!
Поеми тази отговорност. Обърни внимание на мислите си, на думите си! Погледни навътре в себе си!
Приятно вглеждане и успех!

Александра Стоянова

Коя съм аз!?

Казвам се Александра Костова. Родена съм през 1989 година и съм зодия Водолей. Живея в Пловдив. (Вече съм Костова :)

Повечето хора, които познавам смятат, че е важно с какво се занимаваш, каква е професията ти, защото едва ли не могат да съдят за теб по тези неща. Аз не съм на същото мнение, но за тези, които са - ще споделя, че настоящата ми професия е учител в детска градина в Пловдив. Занимавам се и с други неща - например всякакви идеи от рода на Направи си сам, обичам творчеството под всякаква форма!

Това е личният ми блог, където публикувам всичко, което ме вдъхнови! Идеята е споделяне - споделяне на мнение, което всеки човек е добре да има, и да умее да го изразява. За мен е радост, когато моите мнения, и вашите съвпадат, но за да има и някакъв обмен на идеи е хубаво все пак понякога мненията ни да се разминават. Най-хубаво е, когато те са в посоката Да направим света по-добро място за живеене!

Употребата на постове от блога или части от тях за каквато и да е цел, е позволена с посочване на автора (Александра Стоянова) и линк към блога (http://alekcandras.blogspot.com/).

Всеки, който желае да сподели мнение, има пълното право да го направи в мястото за коментари под всеки пост, или на e-mail адрес alekcandras@gmail.com

Благодаря!

Александра Костова

Можем!

Снимка: www.josephinewall.co.uk/

Децата са нещо прекрасно! Те са толкова чисти! Мисленето им, паметта им са абсолютно необременени!!!

Според мен тази е най-хубавата черта, която дете може да притежава - необременеността. 

Ако си дете, ти си всичко! Ти можеш всичко! Дори можеш да си шефа, на каквото и когото си пожелаеш! Можеш да си шеф на динозаврите, или пък шеф на Майкъл Джексън! Всъщност, те не присъстват физически само в света на възрастните. Но са във всички останали светове и вселени :) :) :)

И всички, които по един или друг начин са напуснали детството, не бива да отнемат тази сила детска! Тя е много важна, тя прави чудесата възможни!!! :)

Александра Стоянова

Впечатления от детската градина

Държавата задължава всяко дете, навършило 5 години да посещава задължително детска градина. Как изглежда тя през моите очи, на кое е добре да обърнем внимание и въобще моите впечатления можете да прочетете тук:

В една група по списък са 30 деца. Те делят заедно едно общо пространство. Те трябва да си играят заедно с общи играчки, и въобще да са заедно цял ден - всичките 30. Тук говоря за общо пространство, поради факта, че вече все повече се стои вътре в градината, отколкото на двора, предвид атмосферните условия навън - студено е, мокро е и т.н.

Снимка: educationcareerarticles.com

Тъй като детските градини се строят по някакви стандарти, почти всички градини, в които съм ходила имат общо взето еднаква квадратура за всяка група. В една определена градина, чието име няма да споменавам, квадратурата е приблизително 92 кв.м. Това включва - занималня, куклен кът и спален кът.
По изискванията на МЗ:

"Общата площ на помещенията спалня и занималня трябва да осигурява най-малко 4 m2 на всяко дете" (Наредба № 3 от 2007г. за здравните изисквания в детските градини, Министерство на здравеопазването; Изм. - ДВ, бр. 64 от 2012 г., бр. 85 от 2012 г., в сила от 6.11.2012г.)

и сега правим една проста сметка дали са спазени 4-те квадратни метра на всяко дете:

делим 92кв.м. обща площ на 30 деца - на всяко дете се падат 3,06кв.м. За да бъде спазена наредбата, децата във всяка група с такава площ на помещението би трябвало да са 23.

Удивителен за мен е фактът, че съществуват европейски изисквания относно отглеждането на животни, и за контрола на това има специални проверки, санкции за неспазване и т.н. 

Защо възниква проблем за пространството? 

Децата са твърде много за това пространство! В един момент те стават неконтролируеми (по-надолу е обяснено и защо е толкова важен контролът!), децата имат нужда от движение, от пространство, от въздух, а ние ги затваряме по цял ден. Тясното пространство ги изнервя и кара някои от тях да се държат неестествено. Или пък ги кара да се държат съвсем нормално - агресивно, бият се и буквално не знаят защо!

Въпрос: Кое е по-важно - щастливата кокошка или щастливото дете?

Снимка: kidshouse.in

~ ~ ~

Важен е въпросът за дневния режим на децата. В подготвителните групи (децата от 5 до 7 годишна възраст) имат по 4 ситуации (урока) на ден (3 сутрин и 1 следобед). Това означава, че ако нямат физическо, те са обикновено седнали на столчетата. 

Ето как изглежда един примерен дневен режим на подготвителна група:

7.00-8.20 - прием на децата, дейност по избор (включително гледане на детски филмчета)

8.20-8.40 - утринно раздвижване

8.40-9.00 - закуска

9.00-10.15 - учебни ситуации (уроци)

10.15-11.00 - сюжетно-ролеви игри, подвижни игри, спортно подготвителни игри и упражнения

11.00-11.45 - игри на открито, разходки (ако е хубаво времето!)

11.45-12.00 - тоалет, подготовка за обяд

12.00-12.30 - обяд

12.30-13.00 - тоалет

13.00-15.30 - следобеден сън

15.30-15.45 - тоалет

15.45-16.00 - подвижни игри

16.00-16.30 - закуска

16.30-17.00 - следобедни ситуации

след 17ч - дейност по избор, индивидуална работа, изпращане, допълнителни дейности (английски, бойни изкуства, народни танци, модерни танци и т.н.)

Държа да отбележа, че в занималнята е забранено да се бяга!

Грубо казано, от 8 до 17ч. децата имат право на 2 и половина часа движение - разрешено, 3 часа стоене по столчетата, 2 часа и половина сън, 45 минути тоалет дневно.

В първи клас децата ако имат 5 часа дневно (равнява се на 4 астрономически) седят по чиновете общо 3 часа, и имат междучасия общо 1 час.

Снимка: www.singapolitics.sg

~ ~ ~

Причината децата да стоят по столчетата е, че по този начин могат да бъдат овладени по-лесно да запазят тишина, да им бъде показано, прочетено нещо, те да видят, да чуят, да разберат. Така може да се води адекватен разговор с тях, и по този начин всички могат да се включат. Тъй като ако си играят на хаос из занималнята, те не са тихи. Освен това и се гонят, карат се за играчки, удрят се с тях и т.н.

~ ~ ~

Съгласно Наредба № 1 на Министерство на образованието от 23.01.2009г.:

"Чл. 3. (1) Децата и учениците със специални образователни потребности се обучават и възпитават интегрирано в детските градини по чл. 18 от Закона за народната просвета (ЗНП)"

Това означава, че във всяка група може да има поне едно дете със специални образователни потребности. Най-често те имат нужда от допълнително внимание, от допълнителна грижа. Това е осигурено чрез ресурсен учител. Но той не присъства при децата през цялото време, не е предвиден по един ресурсен учител на група, а един за цялата градина.
Той работи с детето със СОП в специален кабинет. Не съм сигурна точно колко време е тази работа, но и час да е, през останалото време, детето може да разчита само и единствено на учителя в групата, на когото междувременно разчитат и още 29 деца!
За децата също има право да се грижи и помощен персонал - т.н. леля, но тя работи в детската градина главно, за да поддържа помещенията чисти и в пригоден вид, подходящ за децата. По това, което аз виждам, лелите са по-строги към децата от самите учители. И въобще, децата разчитат главно на учителя, защото лелята си има и други задължения!

Специалната образователна потребност на детето може да е всякаква, и в нередки случаи поведението на детето със СОП може да стресира останалите деца в групата. Естествено, че е в пъти по-добре да интегрираме децата, които имат някакви проблеми! Но...

Била съм свидетел на случай, в който дете със СОП се изнервяше от прекаления шум в занималнята, от това, че децата разваляха реда му, от това че му пипаха играчките. В такива моменти, то реагише буйно - с писъци, понякога с хвърляне на предмети, удряше. Реакцията на другите деца беше напълно нормална - те стояха и стъписани гледаха какво се случва. Някои плачеха, други бяха свикнали. Но какво се случва?- свикват с това, че е нормално някой да се държи така, свикват с агресията около себе си. 

Според мен мястото на децата със СОП е сред децата, но в значително по-малки групи деца!

Снимка: www3.wayne.kyschools.us

~ ~ ~

В детската градина най-вече се държи на контролa върху децата и тяхната дисциплина. Главно заради това, че те са много и ако всеки започне да прави каквото си иска, настава абсолютен хаос, което противоречи на самата идея Детска градина. Приемайки сутрин децата в градината, от този момент ние (учителите) сме отговорни за техния живот, а това е най-важното - на края на деня, когато дойдат родителите да си ги вземат, учителят да предаде детето здраво и читаво. Няма значение дали то си е изяло манджичката, дали е слушало приказката, дали е спало на обяд - важно е да ги дадем живи и здрави на родителите.

Това е така, но предвид всичко, което изписах до тук, вместо думата учител би било по-подходящо да използвам звероукротител.

Звероукротителят също приема това, което укротява здраво и читаво, и го връща здраво и читаво. При това укротено!

~ ~ ~ 

Питам се как се чувстват децата от това, че прекарват повечето от своето съзнателно време в детската градина... 

Всяка рисунка, която нарисуват се надписва най-често "за мама", споделят различни съвместни истории за тях и родителите им. За тях Мама и Тати са целият им свят и те нямат нужда от нищо повече, само от вниманието, грижата и любовта на Мама и Тати!

~ ~ ~

Как би трябвало да се случват нещата според мен?

Въпреки примамката с делегираните бюджети, тези, които са отговорни, да не тормозят учителите и децата с толкова големи групи деца!

Според мен един човек да отговаря за 30 деца е абсолютно престъпление. Замесени в това престъпление са директорите, защото първоначално то тръгва от тях, те приемат децата; учителите, защото си траят (нали ще вземем повече пари) ; и родителите - някои защото са незаинтересовани къде отива детето им, други защото са наясно с това, приемат го и си мълчат. 

Според мен ако 1 учител се грижи едновременно за 10-15 деца, това би променило нещата - по този начин учителят вече не би изземал функциите на звероукротител, би имал по-голяма възможност да отделя внимание на децата и да работи и индивидуално с тях.

Мисля, че е твърде остаряла методика ние да чертаем планове какво ще правят днес децата - най-добре би било те сами да избират. Те имат мнение и то е - Играе ми се! Скача ми се! Бяга ми се! Не ми се спи! Рисува ми се! Танцува ми се! 

Снимка: blogs.dnvgl.com

~ ~ ~

Децата са най-важното нещо в нашия свят. Те са по-важни от Нас, защото те всъщност са част от нас, по-добрата част. Ако ние не отговорим с любов, грижа и внимание на техния зов, техният свят добива все по-мрачни цветове.

Александра Стоянова

Първи учебен ден...

Повод за празник ли е Първият учебен ден? Не, не е!

Имайки предвид системата, в която се забъркват децата ни, определено не е празник, а по-скоро тъкмо обратното.

Като човек, който е вече част от тази система, може би не е много подходящо и удобно да пиша подобни неща и да имам такова мнение, само че това си е моят блог, и ще пиша тук каквото мисля.

Моето мнение е, че образователната ни система е пригодена да създава хора по калъп. А това не е правилно. По-добре би било училището като инситиуция да развива човека, а не да го вкарва в рамки, защото това ограничава. Няма нищо по-лошо от това да ограничиш една душа!

Тръгвайки още в детската градина, където децата са 30 на брой в една група(!!!), ТРЯБВА да ги научим как да живеят заедно, докато са в детското заведение. И тъй като повечето тръгват на градина още на 3 годишна възраст, те буквално не знаят къде се намират. Стресирани са. Но за да бъдат послушни, и за да си свърши учителят работата, децата биват стресирани още повече.

В един момент, те свикват с този стрес, и за тях това става нормално.

Къде е грешката? - В броя на деца, за които отговаря един човек! 30 деца на един учител... ??? ??? ??? Уравнението става нелогично, но пък за сметка на това е евтино. Но за кого? За учителя, за родителите, или за държавата?

По този начин учителската професия става много сходна с тази на звероукротителя. Но аз всъщност не съм отделила 4 години от живота си, за да бъда звероукротител...

Снимка : blog-360.net

С постъпването си в детска градина, децата биват приучавани да се сравняват по между си. "Ето, виж, Ваньо си спи, заспивай и ти!", "Ани си е изяла манджата, изяж си я и ти!"

Като идеален пример се дават кротките и мълчаливи деца, а по-буйните и своенравни, са в грешка.

Грешката според мен е в това, че се опитваме да ги затворим в рамки. Ние им казваме как да се държат, как е нормалното... ??? ??? ??? А ние сигурни ли сме, че ние сме нормални!?!?!?!

С постъпването в учебно заведение - било то детска градина или училище, се започва "Не така!", "Не това!", "Не пипай!", "Не се катери!", "Не бягай!", "Не скачай!", Не, не, не...

Защо не?!!!

Честно казано, не виждам нищо лошо в това децата да падат, да се удрят, да се цапат... Как иначе ще осъзнават истинската причина Защо това не се пипа, Защо там не се ходи и т.н.??!?!?!?! Само че е по-лесно да тръпнем в страх, че нещо лошо ще се случи, отколкото да оставим децата да опознават.

Особено протестирам към оценъчната система в училище! Не си си научил урока?! Двойка!

Не ни минава през ума, че този урок не е интересен... Но е по-лесно с двойката.

На някои им се удава да помнят по-лесно, на други пък да пеят, да свирят, да рисуват. Но това няма как да бъде поощрено с шестобалната система.

Възпитавайки децата по този начин, ние произвеждаме хора, които е лесно да бъдат манипулирани, които се стараят да бъдат удобни някому, нямат собствено мнение, и които не знаят как да се справят с живота. Това не са свободни хора! Аз не бих поверила детето си на подобно място!

Поради тези, и други причини, за мен първият учебен ден не е повод за празник!

Александра Стоянова

Има един човек на земята, на когото имам причина да съм благодарна всеки ден

Голям празник за всеки един от нас е деня, в който сме се родили! Лично аз, съм си празнувала рождения ден по 2-3 дни. Голяма радост е да пораснеш!!! Обаче откакто пораснах, разбрах, че празник за мен е всеки ден. За мен е щастие и радост, че се събуждам жива всеки ден, че дишам, че виждам голямата звезда в небето, щастлива съм, че имам удоволствието да съм жива!

Откакто пораснах, разбрах, че е повод за празник деня, в който са се родили и тези, които са ни създали! Аз съм благодарна на моята майка, че именно тя ми е дала възможността да се появя на този свят. Щастлива съм, че ми е помогнала да стана съзнателен човек, че е била до мен, когато съм имала нужда. Благодарна съм за това, че се е научила да ме приема такава, каквато съм. Когато аз стана майка, ще съм много щастлива да приличам на теб, мамо!!!

Аз обичам моята майка! Благодарна съм, че точно тя е моята майка! Благодарна съм, че се е родила, и че е избрала и аз да се родя! 

Честит рожден ден, мамо! Бъди здрава! Обичам те!

 

Александра Стоянова

Прошката е дар за мен

Прошката е много важен момент от живота на човека. Винаги е по-добре да простиш, вместо да осъдиш... Също както и да обичаш, вместо да мразиш.

Много неща ни водят към нуждата да простим... ние - хората често нараняваме и сме наранявани по различни начини. 

Прошката идва, за да ни освободи от тежкия товар, който всъщност не е наш. Появява се някой някак си в живота ни, кара ни да изживеем нещо ... и след това сме наранени (случаите могат да варират, но в общи линии, накрая всичко води до това да носиш товар върху себе си, след нечия поява/оттегляне, защото без появата, не бихме изживели това, за което след това да простим). Моментът за прошка идва винаги, когато приемем, че случилото се не е било целенасочено към нас. 

Все пак за да се случи, си е имало причина, и изречението "Защо това се случва точно на мен?" има следния отговор: "Имаш нужда да се научиш на нещо! Затова, погледни навътре. Най-ценните отговори са винаги там!" 

Picture Louise Hay facebook fan page

Прости на себе си...

Човек е един микрокосмос... Случват се катаклизми в душите ни, и всичко, което вадим като емоции навън, не е насочено срещу някого, а е наша проекция срещу нас самите. 

Не харесвам нещо в себе си, видя ли го в някой друг в увеличени размери, веднага реагирам - защо? Нали това все пак е част от мен!

И щом става въпрос за прошка, хубаво е първо да простим на себе си! Във всеки един съзнателен миг от нашия живот на тази Земя, ние правим най-доброто, на което сме способни в този момент. Та нали все пак животът е тук и сега. Не след или преди 5 минути, 5 часа, дни, седмици, години, а СЕГА!

Да простим на себе си, да простим на близките си... просто да простим. Прошката е освобождаване. Когато се освобождаваме от нещо старо, ние приветстваме новите неща в живота си.

Позволете си да изживеете щастието от това да се освободиш, да обичаш и да си просто себе си! Сърдечно го желая на всеки!!!

Александра Стоянова

Магията на българското хоро

Българското хоро е само по себе си уникален български обичай. Танц, който носи в себе си много енергия. Всъщност енергията я носят хората, а това, че всички са хванати за ръце, само я събира и усилва многократно. И винаги това е положително. 

Магията на хорото се крие в това, че събира много и различни хора, които са обединени от ритъма на танца. Загледаш ли се в стъпките на танцуващите, вижаш как върви една линия, която не се нарушава. Тя някак си върви перфектно. В точно този момент, пристъпват напред, след това назад... Красота!

Всъщност хоро играе не само българският народ, а и много други, но разнообразието от ритми, стъпки и движения правят този обичай толкова съвършен и неповторим. 

В миналото, на хорото са ходели младите момци и ергени (и цялото село!) и грубо казано, е било нещо като неотдавнашната дискотека, днешен фейсбук. На хорото - на мегдана са се случвали най-различни случки. Важно е било кой кого и как ще погледне, кой за кого ще се хване и т.н. 

Днес с гордост играем хоро, радваме се на народната музика, и сме горди, че сме българи! Това е чудесно!!! Бих се радвала подобни обичаи да останат и векове след като мен вече ме има. 

Снимка: Теменужка Джиджова

Александра Стоянова

Ако искате да промените света, обичайте мъж…

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте. Изберете този, чиято душа ясно зове вашата… този, който е достатъчно смел да се страхува.  Приемете ръката му и го насочете нежно към кръвта в сърцето си. Там където той може да усети топлината ви върху себе си и да си почине.

И да изгори своя тежък товар във вашия огън. Погледнете в очите му, погледнете дълбоко навътре и вижте какво лежи там – спящо или будно, свенливо или очакващо.

Погледнете в очите му и вижте там неговите бащи и дядовци и всичките войни и лудост, с които техните духове са се борили в далечни земи, далечни времена. Погледнете техните болки и борби, мъки и вина, без да осъждате. И пуснете всичко да отмине. Погледнете товара на предците му.

И знайте, че това, което той търси, е безопасно убежище във вас. Позволете му да се разтопи в спокойния ви поглед. И знайте, че не е нужно да отразявате като огледало този гняв. Защото вие имате утроба, сладка, дълбока врата, която отмива и изцелява стари рани.

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте.

Седнете пред него, в пълното величие на жената във вас, в дъха на уязвимостта си. В играта на детската си невинност, в дълбините на своята гибел. Отправяйки покана като цвете, деликатно отстъпвайки, позволявайки на силата му на мъж да пристъпи напред към вас… и да плува в утробата на Земята, в мълчаливо знание, заедно.

И когато той се оттегли… защото той ще го направи… за да избяга в страх в пещерата си… Съберете вашите баби около вас… обвийте се в тяхната мъдрост. Чуйте техния нежен шепот. Успокойте изплашеното си момичешко сърце. Призовавайки ви да сте тихи… и чакайте търпеливо завръщането му. Седнете и пейте пред вратата му, песен на възпоменанието, за да може той да се успокои, още веднъж.

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте.

Не придумвайте с ласкателство неговото малко момче. С хитрост и примамки, със съблазън и номера. Само, за да го примамите… в мрежа на разруха. В място на хаос и омраза. По-страшно от всяка война, водена от братята му. Това не е женствено, това е отмъщение. Това е отровата на смесените кръвни линии. На малтретирането през вековете, на изнасилването на нашия свят. И това не дава сила на жената, а я намалява, тъй като тя отрязва топките му. И това убива всички нас.

Дали неговата майка го е прегръщала или не е могла. Покажете му сега истинската майка. Прегърнете го и го поведете в своята благодат и дълбочина. Тлеейки в центъра на земното ядро. Не го наказвайте заради раните му, които смятате, че не отговарят на вашите нужди или критерии. Плачете за него сладки реки. Изстрадайте го с кръвта си обратно до дома.

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте.

Обичайте го достатъчно, за да сте разголени и свободни. Обичайте го достатъчно, за да отворите тялото и душата си за цикъла на раждането и смъртта. И му благодарете за възможността. Докато танцувате заедно през бушуващите ветрове и тихите гори.

Бъдете достатъчно смела, за да сте крехка и му позволете да пие в нежните и опияняващи венчелистчета на вашето същество. Позволете му да разбере, че може да ви държи изправена и да ви защитава. Паднете в ръцете му и му се доверете, че ще ви хване. Дори ако сте били изпускани хиляди пъти преди това. Научете го как да се предава като самите вие се предадете. И се слейте в сладкото нищо, в сърцето на този свят.

Ако искате да промените света, обичайте мъж… наистина го обичайте.

Окуражавайте го, хранете го, позволете му, чуйте го, прегърнете го, изцелете го. И вие на свой ред ще бъдете подхранени, подкрепени и защитени. От силни ръце, ясна мисъл и целенасочени стрели. Защото той може, ако му позволите, да бъде всичко, за което сте мечтали.

Ако искате да промените света, обичайте мъж…наистина го обичайте! И той ще промени света…за вас!

Автор: Лиза Ситор

Превод: Камелия Захариева

Копирала: 
Александра Стоянова

Обичам да избирам или избирам да обичам.. ? :)

Често чувам от мои познати "Вече такива хора няма..." (позитивни, добри, сърдечни и пр.); "...вече всички са такива..." (зли, отмъстителни, безсърдечни и пр.) и все подобни. Възмущават се на това какво околните имат в повече като качества или пък нямат...

Аз пък не съм съгласна! Все по-рядко срещам нещо или някой, на когото да се възмутя, отколкото да се възхитя.

Всъщност според мен има някаква нова мода. Имам предвид истински хора, които са на мода.

Има хора, за които е по-важно да обичат, вместо да мразят.

Хора, за които мирът е по-важен от всяка негова алтернатива...

Такива, които се очароват, вместо да се възмущават.

Дават, вместо само да взимат.

Да бъдат толерантни, вместо да изберат да осъждат някой/нещо.

Хора, които предпочитат да вярват, че има добро, вместо да са сигурни, че съществува само лошо и нищо друго освен това.

Такива, за които красотата е много важно нещо, но най-вече да е красив вътрешния свят.

Такива хора избират да бъдат свободни, и за тях свободата е мода!

Това са много важни неща и според мен тъкмо сега са на мода! Сега е пикът на сезона! Избери си и ти едно, бъди модерен (нали е модерно да си модерен... :)

Избери да обичаш, да се радваш, да се наслаждаваш, да даваш, да разбираш другите, да вярваш и това ще те направи много по-щастлив, а нали щастието е красота! Всеки носи в себе си семенцата на тези неща, и мисля, че ако редовно се грижи за тях, ще остане доволен от себе си!

Само ние можем да променим света, в който живеем,само ако вярваме в това! :)

Александра Стоянова

Деца играят вън

Пазя много скъпи спомени от своето безгрижно детство, а вие?

Особено през летните ваканции с децата от махалата, сме играли по цял ден и до среднощите на криеница, на въже, на топка, и на куп още други игри. Много ми липсват тези моменти. И още повече заради това, че виждам все по-малко деца да играят навън заедно. Да тичат, да карат колело, даже и тези, които доскоро ритаха топка, са оставили "игрището" им да обрасне в трева... 

Тъй като през оставащата част от лятната ваканция, ще се занимавам именно с това- летни занимания с децата, направих проучване из форумите в интернет (специални благодарности към bg-mama.com), за да си припомня игрите, които сме играли, а и да прочета за нови такива. 

Направи ми впечатление, че повечето от форумците се възмущаваха на това "Защо децата не играят вече?", някои допускаха, че игрите не са интересни на децата. Това е напълно възможно! Но според мен децата просто не знаят за тези игри. Днешните деца са запознати с компютърните игри, но според мен си нямат представа за "игрите на нашето детство". Тук идва и следващото мнение, което прочетох доста пъти "децата ни си нямат на идея какви интересни игри играехме". Прави са, нямат! Но това не означава, че ние не можем да ги научим, нали?!

Според мен е важно да се обърне внимание на това дали и на какво играят децата ни, защото играта е много важен компонент от детския растеж. Тя спомага за развитието на множество качества някои от които самостоятелност, активност, сътрудничество. Детето се нуждае от това да играе, защото играта сама по себе си му доставя радост, удоволствие, самоутвърждение, чрез нея то усеща, че е свободно... лекция по психология на играта, може да изнеса в някоя друга публикация.

Смятам да публикувам в блога си летни игри, които сме играли навън като деца. Ще се постарая да са максимално ясни, подкрепени със снимки и схеми, където е нужно.

Да си припомним игри като Дама, Народна топка, Прескочи кобила, Криеница, Жмичка, Настъпванка, различни игри на ластик и на въже и още много много други. Всеки, който желае може да се включи с препоръка, описание или идея за игра. Всички мнения са добре дошли. 

Помогнете на децата си да имат щастливо и безгрижно детство като вашето. Това е обща отговорност :)

ПС: Не направих достатъчно от нужните снимки! Остава за пролет-лято-есен 2015г


Александра Стоянова

Подаръкът, който можем да направим на децата си

Детството е уникален период в развитието на всяко едно човешко същество, думата е използвана в смисъла на неповторим.

Какво можем да подарим на децата си? Според много родители, на децата им е напълно достатъчно да ги заведеш на МакДоналдс, да им купиш детско меню с играчка, и да си играят, а теб - родителя, да те оставят на мира. Колко достойно поведение!
Всъщност, за малките деца не е от значение колко пари имаш, постоянно ли им купуваш играчките, които искат и пр. За децата е важно да им обръщаме внимание. Да им се радваме, да ги прегръщаме, да ги обичаме! Подарете на детето си моменти с вас, подарете му усмивки, щастие, любов! Това не е глезотия - глезотия от страна на родителите, е да купуват  предмети "еднодневки", което се прави "за да те оставят на мира". Подарете на детето си изживявания. Измъкнете го от вкъщи, заведете го на разходка в гората, в парка. Покажете му красотата на природата, и най-вече, обичайте го, за да се чувства то добре. Няма по-добър подарък от любовта и приемането, от грижата на този, когото си създал.
А най-прекрасният подарък според мен е този, който получаваш без повод. Подари прекрасен ден на детето си, просто защото го обичаш!

Александра Стоянова

Изродчето - история за любов

Качвам тази публикация в блога си с молба към всички да обичат повече всички! Не само животните, но и околните хора! Простете си и продължете!

Всички в нашия квартал знаеха колко уродливо беше Изродчето. Нашето местно коте. 

Изродчето обичаше три неща на този свят: борбата за оцеляване, храната - „каквато падне” и, така да се каже: любовта. Комбинацията от тези три неща плюс бездомния живот в нашия двор беше оставила по тялото на Изродчето незаличими следи.

Изродчето имаше само едно око. От същата страна го нямаше и ухото, а лявото му краче (което някога е било счупено и зараснало под невероятен ъгъл) създаваше впечатление, че Изродчето всеки момент ще се прекатури. Опашката отдавна я нямаше - на нейно място стърчеше само една малка огризка. И ако не бяха множеството плешиви белези, покриващи главата и плещите на Изродчето, то можеше да се определи като тъмносиво на райета. 

Всеки, който видеше за първи път Изродчето вадеше една и съща реакция: ”ама че уродливо коте!”. На децата им беше забранено да го докосват. Възрастните го гонеха с пръчки и камъни ако се опиташе да влезе в двора на нечий дом. 

Чудно, но и Изродчето винаги имаше едни и същи реакции: Ако го поливаха с маркуча, то покорно мълчеше, докато на мъчителя не му омръзнеше тази забава. Ако хвърляха нещо по него – то се отъркваше в краката, сякаш искаше прошка. Ако видеше деца, стремглаво се засилваше към тях и търкаше глава в крачетата им с гръмко мъркане. Пък ако някое дете все пак го вземеше на ръце, Изродчето започваше да го ближе по някое ъгълче на блузата, копче или нещо друго до което можеше да стигне.

Един ден Изродчето беше нападнато от съседските кучета. Чух техния лай от прозореца си, чух виковете за помощ на собственика им и се хвърлих да помогна. Когато стигнах до него, Изродчето беше ужасно нахапано, цялото в кръв и почти мъртво. Лежеше, прегънато на две, треперещо от страх и болка. Гърбът му, краката, задната част на тялото бяха напълно загубили своята форма. Тъжния му живот отиваше към своя край. 

Докато го носех, Изродчето хриптеше и се задъхваше. Тичешком го мъкнех към къщи и се страхувах да не го нараня още по-вече. А през това време то се опита да оближе ухото ми...

Спрях, задъхвайки се от сълзи, и го прегърнах. Котето докосна с глава ръката ми, златното му око се обърна към мен и аз чух... мъркане! Дори с тази страшна болка, котето молеше за едно – за капчица Любов. 

Сигурно и за капчица Състрадание... В този момент си помислих, че си имам работа с най-любящото същество от всички, които съм срещала през живота си. Най-любящото и най-най-красивото. А то само ме гледаше, беше сигурно, че аз ще мога да облегча болката му. 

Изродчето умря в ръцете ми преди да успея да се добера до в къщи и аз дълго седях на стълбите, с него в скута ми. После много мислих за това как едно нещастно инвалидче промени представите ми за чистота на духа и искрена любов. Изродчето ми разказа за състраданието повече, отколкото хиляди книги, лекции или разговори. И аз винаги ще му бъда благодарна. То имаше уродливо тяло, а аз имах закоравяла душа. 

Дойде време и аз да се науча да обичам вярно. Да давам любов без ресто.

Повечето от нас искат да бъдат богати, да бъдат силни и красиви.

А аз винаги ще се стремя към едно – да обичам така, както обичаше уродливото коте...

АВТОР: Незвестен

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: http://tikoev.blog.bg/

Копирала:
Александра Стоянова