четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Децата, които не са като останалите деца...


Аз съм Томи и съм на 5 години. 
Според възрастните аз съм болен. Диагнозата, която те са ми поставили е аутизъм, който според тях се изразява чрез хиперактивност. Аз имам много енергия - обичам да играя, да се катеря и съм много палав. Но аз мога да чета добре, да пиша и да решавам задачи, които за другите деца са невъзможни. А в нашата група има много умни деца!
"Диагнозата ми" за мен не означава нищо особено, но според възрастните това е лошо, защото съм различен - не съм като другите деца. Може би това за моето семейство е много тъжно, може би на тях им се иска детето им да е като всички останали, но аз съм такъв. Но все пак и аз имам нещо като другите деца - имам нужда да бъда обичан! 
За да ми помогнат да съм като другите деца, моите родители ме записаха на детска градина още откакто станах 3 годишен. В моята група има още 29 деца. Вече трета година сме заедно, а аз не зная името на нито едно от тях, никога не съм играл с никой от тях.
Децата често са доста шумни, а мен шумът ме изнервя и понякога се чувствам зле от това. Аз не искам те да вдигат шум. Искам да си играят тихо.
Аз обичам да играя, както всички и други деца. Но моите игри не включват други деца. Обичам да играя сам. Моите игри са по-различни от тези на децата в групата, защото аз правя сложни асансьори и неща, които те не са си и помисляли как да направят. Понякога се случва да дойде някой и да ми пипне или премести играчката, тогава аз съм много ядосан. Възрастните наричат това истеричен пристъп. Казвали са ми, че като правя така, много плаша децата и те плачат. Аз не искам да ги стряскам, искам просто да не ми пипат нещата.
Вкъщи съшо ми помагат да свикна с децата в детската градина - мама ми казва да слушам, иначе тя ще е тъжна. Татко и баба също ми казват да слушам. Казват ми да ям каквото ядат и другите деца, за това аз ходя и гледам по техните масички дали има същото на мен, каквото и на тях. Казват ми да правя, каквото правят другите деца. Казват ми ако някой ме удари, и аз да го удрям.
Според госпожите най-големият ми проблем е, че аз не спя на обяд. Те казват, че аз викам, разхождам се и стряскам останалите деца. Понякога даже се разхождам по креватчетата им, докато те спят. Според госпожите децата плачат и не искат да ходят на детска градина. 
Аз просто не искам да спя, не ми се спи. Но баба не иска да ме взима от градината на обяд, защото според нея не си заслужава за четири часа въобще да ходя. 
Но пък госпожите са много ядосани, защото казват, че преча на децата да си почиват.
Затова наскоро започнаха да ми дават хапчета - за да съм спокоен, и послушен и да спя на обяд. И сега аз наистина спя. Когато ме взимат от градината, и госпожата каже на мама, че съм спал на обяд, мама е щастлива!

Това е в общи линии историята на едно дете, което познавам от 2 месеца. Това, е което съм видяла в него за този период. Вчера разбрах, че за да е детето угодно на възрастните, са решили да му дават успокоителни. Бях потресена, защото за мен това въобще не е правилно! Все пак е на пет! Ако сега се започнат медикаментите, как би се научило то само да се справя с всичката енергия, която бушува в него? Но родителите искат да е като останалите... Не съм родител и не знам наистина какво е детето ти да не е като другите, да е различно, но все пак да му дават успокоителни си е принуда от тяхна страна - да е детето им такова, каквото не е, но на тях им се иска!?
Снимка: ringnrock.com


Не знам дали заради лекарставата, или заради нещо друго, но това дете почти всеки ден изпада в истерични пристъпи, когато му бъде нарушена комфортната среда - т.е. неговия собствен ред. Свидетели на тези пристъпи са още 29 други деца. Две от тях плакаха, когато това се случи, но забелязвам, че някои вдигат температура само, за да дойдат да ги вземат на обяд, защото се страхуват от Томи. Те казват, че не искат той да пищи, страх ги е от това. 
Ако някой ме попита какво аз правя в тези ситуации - не се стряскам, а гушкам Томи и го изнасям от групата, за да се успокои, в този момент лелята ходи да вика ресурсния учител, а останалите 29 броя стоят сами!
Никого не съдя за така създалата се ситуация, аз просто питам - Защо? Осъзнава ли някой въобще, че това е мъчение за всички - деца, учители, лели... (става въпрос за броя на децата, а не за това дали да има или да няма деца със СОП в групите). И най-важния за мен въпрос - Колко е важно детето ТИ да е като останалите? И защо?


~
Голяма част от нещата, които съм написала от името на детето, самият той ми ги е споделял.

Александра Стоянова

Няма коментари:

Публикуване на коментар